Дисекция на златното сечение

Как започва любовта

В самото си начало чуваме непрестанно сърце, което ни обича безрезервно и в тази топлина не подозираме, че отвън има свят, в който сме обречени на самота.

От мига в който се родим с плач, копнеем вечно за близостта, в която да си припомним малката уютна вселена, която ни е отнета. И започваме да се влюбваме.

За това са достатъчни само синева, няколко дребни монети и влакове.

Когато отсреща ни стои непознат, очите му са черни дупки, зад които неизвестното е плашещо и вълнуващо. За нас, те не значат нищо. Но щом погледнат към някой облак, усмихнат се и ни го посочат, открили че е като пеперуда- сякаш цялото небе се изсипва в тях и ги озарява. Тогава започваме да вярваме, че взирайки се в нас, също биха видели нещо различно.

После идва ред на ръцете, които никога не са ни докосвали с нежност или грубост. Те се протягат към левия джоб, където са останали някакви стотинки и ги дават всичките на онзи изстрадал грешник, просещ на ъгъла. Такива добри, вълшебни пръсти ти се приисква да целуваш, да им благодариш и да сплетеш със своите.

Накрая-писъкът на локомотива прорязва въздуха. Разбираш, че намразваш стъклото през което махаш за довиждане, релсите по които си отиваш. И още преди да е изчезнал образът отсреща-започва да ти липсва…

За хората и виното

Съществува дълбока, почти магична връзка между тапата на една бутилка и сърцето. Един би упорствал, кършейки пръсти, докато не я измъкне, друг би отишъл да купи тирбушон или оставил настрана жаждата си-просто ще си налее вода. И всеки от тях, в момент като този е метафора на собствения си живот, на това как го атакува и колко силно желае най-доброто от него.

Вечер, когато Ася си лягаше-сякаш пружините на леглото й се превръщаха в хамачени и се разтягаха до безкрай, за да може по-добре и отдалече да открива над себе си най-причудливи създания. Но те не бяха нито от облаци, нито от звезди, а сума ти пияни тъмни точици по една шеста от тавана. Боровинково-изсветляващи, капките вино бяха запратени на това необичайно място от две красиви и много силни ръце.

Когато бяха само двамата- преди да знаят, че тя е тя, а той е много той-празнуваха. И още в началото на тяхното познанство-никой не разбра това, което беше пред очите им.

Момичето оглеждаше шишето, опитваше се да изчовърка корка-като мишчица, копаеща тунел до хамбара с просото, докато шепите й останаха празни и видя как с рязко спокойствие сътрапезникът й направи обратното на всяка логика. Виждайки, че не може в обичайната посока, той избута тапата навътре, разплисквайки течна заря.

Има хора, родени да успяват и такива, родени да се учат….

Благодаря ти, че ми показа това.

Вътре в нас

Ние сме това, което изричаме, това което правим и най-вече-това, което премълчаваме. Ако можехме да надникнем вътре в другия, в човека отсреща, който наричаме свой приятел, свой любим, с когото делим залъка и мечтите си-бихме се оказали в едно напълно непознато място. И в този лабиринт, без компас и карта-ще разберем наистина това, което се нарича душа.

Защото никое споделяне не е споделяне напълно. Защото дори да ме обичаш, когато ти кажа „опарих се”- не изпитваш болка, а съчувствие. Взаимодействаме си само на повърхността и колкото и да преливаме един в друг-като вода и олио, само самотни копки ще достигнат по-надълбоко, когато разбъркаме и пак ще изплуват, уплашени от тази чуждост.

Дали е за добро? Дали не е някакво проклятие? Не знам. Май никой не знае. А може би просто не искаме да открием. Защото що за любов ще е тази към нещо видяно. Прочетената книга се затваря, извървяното ни води  до нови места… Остават само спомените.

И само тези спомени, които са незаличими, които ни белязват и променят- са знак, че някога са ни докосвали…по премълчаното…

Говорех твърде много…

Опитвайки…

Опита се да го достигне с мисълта си,. Но неговата се криеше в здрава черупка. От края й струеше светлина, която така примамваше, че пресягаше с пръсти и винаги се пареше, а тя се отдръпваше дълбоко и само смътния спомен уверено подкрепяше знанието, че я има.

Опита и с думи, но те не го вълнуваха, а тя бе така несигурна в тях, че може би някъде по пътя тази неувереност ги стопяваше и падаха като мъртви мухи, преди да стигнат до слуха му.

Опита и с целувки, но неговите бяха бронирани и се удряха в устните и като настойчива заповед, която бе непреборима.

Опита и с мълчание. Но то само я караше да изчезва някъде из панаира на живота му.

Опита и с викове, но честотата им като глух тътен сънно го усмихваха, потвърждавайки, че я е грижа.

Единственото, което пропусна, а сега и се струваше толкова очевидно-е да го обича. Само. Не и достигна простотата на това чувство.

Прости ми, че не знаех как…