В осем

В О сем

Бира

Кели пиеше студената си бира на покрива на блока. Бутилката охлаждаше мазолестите й ръце, а съдържанието й-мислите, които я правеха в пъти по-малка от така или иначе нищожните сто петдесет и три сантиметра.

Когато проходи-заобува токчетата на мащехата си, когато поотрасна- започна да се катери по дърветата…и това бягство от собствената и природа продължаваше и тук, в града, върху бетонния правоъгълник, наричан от обитателите му „дом”.

Тя работеше като чистачка на три места. Всеки ден. Често й се налагаше да върши и други дейности, свързани с потдръжката, неподходящи за крехката й женска физика. Но това не й пречеше. Напротив. Понеже само пълното изтощение позволяваше да поспи няколко часа. В противен случай-дълго се измъчваше от всичките неосъществености в жалката си съдба.

Там, където посрещна живота си преждевременно-нямаше много хора. Още при раждането, майка и почина. През първите седем години, растеше под упреците на недодялания си баща, които по-късно бяха заменени от тези на строгата му нова съпруга и доведения й брат.

Без миг спокойствие, детето мечтаеше за нещата, които са право всеки му- разбиране, внимание, грижа… Но единственото което получи-бе куфар за 18-тия рожден ден и сто долара, с които да избърше обидата си.

Тръгна и никога повече не се обърна назад. Дори не се изкуши да се обади по празниците или да изпрати картичка. Но това не значеше, че е забравила, а само, че много, много я боли…

Някои хора са орисани да бъдат нещастни или предизвикани да си извоюват обратното. Какъвто и да беше нейния случай, звукът от смеха и си оставаше нероден шум.

В тази безлична вечер, несполуките й се бяха научили да плуват и алкохола не можеше да изпълни функцията си на обезболяващо. Кели подритна празните бутилки и установи, че са досущ като сърцето й. Звездите отгоре я дразнеха, а земята под краката й я дърпаше. Тя разкопча карираната си риза и я захвърли настрани. Направи същото и с обувките. За част от секундата се озова на ръба на покрива и без колебание, равнодушно скочи.  Докато лтеше към своят край….

Куче

Тайра го будеше всяка сутрин в 8:30. Нито минута по-рано. Съзерцаваше го дълго и при всяко негово завъртане надигаше главата си очаквателно. Малките й копчести очи го разглеждаха с интерес и благост. Биологичният й часовник работеше безотказно и щом дойдеше време за ставане-тихо се покатерваше на леглото, обкрачваше нервното  тяло и с нежната си муцунка се навираше покрай врата , докато не блесне синьото на очите му.

Такъв един, хубав ритуал вече втора година предшестваше чудните картини, които Бил създаваше.

На 28 години, той вече се бе доказал в творческите среди и подписът му върху мазна салфетка би вдигнал стойността й с четири цифри.

Оставаше незабелязан трудно, дори сред тези, които не знаеха кой е всъщност. Хората го обичаха и търсеха компанията му, но вродения чар, художника приемаше като формалност и избягваше всяка публичност. Затова и се затвори в този забравен от бога град, в който единствената му връзка със света беше пощальона.  Стационарния телефон бе просто аксесоар, тъй като отдавна бе прерязал вените му. Това състояние, което мнозина определяха като творчески ексцентризъм, той наричаше-спокойствие.

В единствените мигове, в които му се искаше да го наруши- мислеше за НЕЯ. На ум стягаше багажа си, хващаше влака и изминаваше хилядите километри до вратата и, до малката и стая пълна с книги, с дипломи и снимки с амбициозните й колеги. Усмихваше й се, разглеждайки новата й прическа, с която бе също толкова сладка, устните й-полупритворени и треперливи, нежната й фигура… и тъкмо да я прегърне…  се връщаше обратно в кожата си. Ръцете му нашарени с боя, седяха празни…
Но все пак знанието, че е някъде там, че ще му пише, че ще прочете думите „лепсваш ми” му бяха достатъчни.

В края на седмицата, в края на деня, в края на последното бяло ъгълче от платното върху което работеше през изминалите месеци, пликът, който търпеливо чакаше да бъде отворен се разгърна. Вътре имаше твърде много бяло, прорязано от изречението- „ Всичко свърши.”

Познаваше я твърде добре, за да заплаче и да се откаже. Ясно разбрал, че преводът означава „ До болка искам да ме прегърнеш..”- грабна портфейла си, дори не се преоблече, подсвирна на пухкавата си съквартирантка и решително отвори вратата, с категоричната мисъл, че на връщане ще са с един повече, когато….

Титаник

Род и Тина живееха на семейни начала от толкова дълго, че отдавна бяха забравили началната дата на този факт. Рутината се бе загнездила в отношенията им. Вероятно не променяха нищо, защото по своята същност и двамата бяха лаици в общуването и във всеки малък аспект от живота, водещ до връзка.

Тя винаги гладеше ръба на панталоните му накриво, а той забравяше да пуска казанчето и тези минуси сякаш потвърждаваха, че са еднакво несъвършени и взаимопринадлежащи си.

Ходеха до магазина поотделно и мрънкаха, когато някой е изял десертът на другия, понякога дори се дразнеха нарочно с това. По-скоро като брат и сестра си лягаха и се караха за завивката, за отворения прозорец  и нощната лампа.

На масата седеше седмичния вестник, който никой от тях не четеше.  Понечвайки да го изхварли, Род го отгърна и видя телевизионната програма. Приятелката му си лакираше ноктите на краката по пижама.

-          След малко ще дават „ Титаник” по първа. Икаш ли да го гледаме?

-          Тая боза? Хубаво.

6:00. Филмът започна. Двамата седнаха един до друг като наказани и се вторачиха в екрана. Някъде между рекламите, той хвърли бегъл поглед към ръцете й.

-          Този лак е по-хубав от предишния.

-          Как го забеляза пък това. А, че вчера се боядисах…

-          Наистина. Ех…

-          Ех. Да… И ти май си се подстригал.

-          Не, обръснах се.

-          Вярно.

-          Този път си почистих сифона, каза че те дразни…

-          А ти каза, че харесваш червенокоси и затова…

До потъването на кораба преоткриха всеки детайл от себе си и айсбергът, който разбиваше отношенията им се стопи до размера на грахова шушулка. Всеки усети в себе си, че в океана на живота би пожертвал собствения си живот, за да знае, че другия ще е добре. Прегърнаха се топло и когато устните им се намираха на секунда разстояние…

Молив

Джейми беше тихо, дори скучно дете, което никога не хленчеше, нищо не искаше и си пишеше домашните редовно и старателно- първо с молив, а върху него-с химикал, за да не сгреши. Но един молив стоеше недокоснат в несесера му. От време на време го хващаше, разглеждаше го, проверяваше дали черното му сърце е още на мястото си и го помирисваше по дължина.

Този къс дърво, бе единственото нещо, което му напомняше за дядо му-човекът, който го отгледа до 12-тата годишнина, преди родителите му да се сетят, че имат син. През първите месеци наистина се стараеха, но после гладът им за дрога надделя и наркозата замести чувството за отговорност.

Телефонните разговори го разстройваха, защото го връщаха в свят, твърде различен от настоящето. В съда го обрекоха на този ужас заради преклонната възраст на първоначалния му попечител и нямаше какво повече да се направи. Последният път в който се чуха бе отдавна и старецът не звучеше добре. Покрай него имаше суетня и се произнасяха термини, които не се срещат в училищните учебници по биология.

Мина доста време оттогава и положението се влоши. Ако преди ги нямаше, сега наркоманите се преселиха вкъщи и то с цяла тайфа пропаднали особи, които малтретираха горкото създание. То държеше своето парче дърво с упование по време на шумните сбирки и се молеше всичко да изчезне.

На една от тях-през прозореца изхвърча стол. Последва звука на сирени и минути по-късно полицията нахлу в апартамента. Тези, които бяха твърде упоени за да избягат, бяха изловени и натикани в патрулките. Към свитото в ъгъла нещастниче, като лъч светлина пристъпи униформено лице.

-          Всичко ще бъде наред, малкия. Свърши. Кошмарът свърши.

Очичките му грейнаха като звездички, но преди да помръдне…

Часовник

Дарън така и не разбра как остаря. Животът му вървеше по мед и масло от самото си начало. Никога не срещна  трудности в учението, в работата си. Омъжи се за първата си приятелка от гимназията и в чудесната й компания отгледа двамата си също толкова чудесни сина. Никога нищо не забравяше- от покупките в магазина-до рождения ден на чистачката в офиса.

Но този ден, беше различен. Едно такова странно утро, в което пастата за зъби бе свършила, а в шкафчето нямаше втора, за първи път от 60 години насам вся смут в душата му.

Обу панталоните си на криво,  чадърът му остана вкъщи, което предизвика порой. В сладкарницата, в която пиеше кафето си откакто се нанесе в квартала протичаше инспекция и не работеше. 

-          Що за бъркотия, а е едва… - погледна джобния си часовник, който не помръдваше стрелките си- Проклятие!- Не би могъл да следва какъвто и да е план, ако не знае какво време е.

Изпусна автобуса, минаващите коли изпръскаха  панталоните му….Не успя да свърши нищо от предвиденото. След всички премеждия, към края на цялата какафония засече съвсем случайно жена си пред супермаркета. Възрастната дама се усмихна приветливо и се развълнува като момиченце.

-          Какво правиш тук? Нали трябваше да се видиш с Андрю?

-          Ти си виновна! Всичко се обърка заради теб! Как не се научи да взимаш резервни паста, шампоан, сапун?! Аз ли трябва да мисля за всичко?!

Дамата се разплака, неразбираща тежестта на престъплението, което е извършила. Подмина я и влезе в магазина. Купи по дузина от всичко за което се сети  и когато взе касовата бележка  се очуди не от главоломната сума, а от написания в края й час- 8:00…

Картина

Люк стоеше в захлас пред най-грозната картина в магазина. Това, как се е озовала там, измежду шедьоврите на модерното изкуство безпокоеше умът му. Болно червените хора на фона на тъмносините лозя, сякаш горяха запалени от слънцето, което е пропуснато. Гледаха го враждебно и въпреки остротата си-го привличаха.

Така щеше да отива на кадифената винена тапицерия в хола му. На онзи диван, заради който работи цели пет месеца извънредно, за да си го купи. Който пък така си отива на кашмирените пердета, които сви от къщата на бившата си приятелка.  И тапетите в кралско синьо, придаващи тежест на обстановката и каращи да изпъкват всички лъскави дрънкулки, които бе довлачил от всевъзможни места.

Ах, тази картина! Продавачката беше грозна. Не би се прежалил да я свали, за да получи желаното, но намери надежда в надписа „ Работно време от 11-до 4”. Колко хубаво написано. Следобедът няма да има нежелани очи отвътре, които да го следят, а ключалката стоеше съвсем обикновена и лесна за разбиване. Приплъзна поглед по стените  без да открие СОТ-устройство. Тръгна си, но на ум вървеше наобратно и вече се виждаше как я държи и намества в бърлогата си. Не канеше гости, никой не му трябваше. Сякаш посетителите му изпиваха въздуха и отнемаха блясъка на това, което така страстно аранжираше и създаваше.

Прибра се  и се разположи удобно срещу празното място, което скоро щеше да запълни. Тази сладка фантазия го приспа и когато отвори клепачите си-беше тъмно. Стреснато подскочи сръчкан от първата мисъл за това, как не би могъл да понесе нощта без липсващото парченце от нея. Поривът му бе прекъснат…

Ресторант

Бързаше. Бързаше с гарнитурата, а говеждото се разлагаше във фурната, която Лу бе забравил да включи, шокиран от факта, че има клиенти. Ресторантът му никога не се беше пълнил. От години стоеше и трупаше дългове, без и през ум да му мине, че може да готви нещо различно от претоплени полуфабрикати. Тази вечер си поръчваха какво ли не. Но никоя от рецептите не бе изпитвана.

Заведението  принадлежеше на баща му, преди да почине и остана като наследство на този зидаро-мазач, който се опиваше повече от миризмата на бетон, отколкото от аромата на отлежало вино. Когато загубата го завари на път към големия град, той се върна и поел на плещите си процъфтяващия бизнес- просто спря да съществува. Беше там- и толкова. Защото така трябва, защото така е редно. Или поне така си мислеше, непризнал дори пред себе си факта, че се е уплашил от предложението на фирмата в която работи да поеме разходите по образованието му, нужно за да го повишат.

И така,  години по-късно,  в пиковия момент на псевдо-кариерата му, мъжът просто хвърли престилката и излезе на задната уличка да пуши. Но този път, когато щракна със запалката, огънят блесна по-ярък от всякога…

Газопровод

В Смолтаун дните си приличаха, както и сградите, улиците, хората… Една малка вселена от обикновени необикновености, в която сътресенията се случваха единствено в душите на обитателите й.

Светът научи за него единствено благодарение на три-минутния репортаж по новините, съобщаващ за ужасния инцидент. „ Днес, в 8 часа местно време, 50 души изгоряха живи, 100 са в критично състояние и цели 20 в неизвестност след пагубния взрив на газопровода…”. Статистика. Цифри. А кой стои зад тях? Няма как да те е грижа. Това чувство, когато ги чуваш не е нищо друго, освен страхът, че е можело да се случи на теб. Без повече въпроси…

Не оценяваме живота си. Отлагаме любовта за утре, оставяме я да потъне в сивото на ежедневието ни. Обричаме себе си и хората около нас, под наркозата на егоизма, трупаме вещи, които никога няма да отнесем със себе си, следваме чужди мечти от страх да бъдем себе си. А може да е друго яче. Трябва да е друго яче. Какво ще направиш днес преди осем?