Заведи ме вкъщи

            Понякога се чудя, как може дните да са толкова еднакви. Нощем под завивките-кошмарите си приличат. Когато отворя очи, отмервам-минута, минута, минута, депресия...като часовник на нищото. Режа сивото със стрелките си и от него потича още сиво. Ако се случи така, че умра- не бих тъжала сама за себе си. А другите ще плачат и ще хвърлят цветя по ковчега ми. Потънали в мъката по своята собствена преходност и по загубения навик, пак понавик ще поднасят рози, забравили, че ги мразя. Ритуал-пародия , на чувства, с които си напомнят, че са живи все още. Омръзна ми от тези глупости. Нещо липсва! Краят е неизбежен, а пътят до него?Нещо липсва...

                                                                           ***

            Есен.

-           Привет.-Кратко мълчание..- Мъглата е пронизваща. Нищо не се вижда.

-           Че за какво ти е да го гледаш нищото или нещото...?

-           Не смятате ли точно Вие, че пътят е важен?

-           Не пътят. Посоката. Ако вървиш в правилната-все едно е дали ще се катериш или ще те целят с домати.Винаги има греди.

-           Хах и какво? Да играя ламбада ли?

-           Не! Направи си стълба. Или ги изгори за да се сгрееш.

-           Дота странно говорите. Би трябвало добре да знаете нещата свързани със сблъсъците...и тяхното избягване. Гредите обикновено удрят челно и в най-добрия случай-просто боли...

-           Всеки си има някакви разбирания. Но като по-опитен, ти казвам...Мохни ги тоя асфалт и сфетофарите и отдолу ще намеришпръст. И само тя е непреодолима греда. Другите...ги прави каквото искаш. А ако ги няма-съмнявай се.

                                                                         ***

 Зима, а късната есен още дъвчеше летните ми обувки, докато... Сняг.

            Толкова много усилия, толкова много нерви. Оставих ги зад гърба  си. Мисълта за тях ме спъна и когато погледнах към краката си, видях как топят с червено снежинките. Телефонът ми звъня, но болката беше по-голяма от входа на сърцето ми и не можах да я изгоня, за да вдигна.

-Хм. Изглеждаш ужасяващо.

-  Мерси.

- Не, нямах предвид, че си грозна.

- Ами? Дори така да е-не Ви се сърдя.

- Приличаш на измъчена статуя. Лицето ти е ледено, а очите-тъжни.

- Грешите.

-Не.

- Грешите.

- Неее. Хиляди хора съм виждал и тези очи не мога да объркам.

-Какви очи?

-Твоите.

-Не разбирам.

-Неразбиращи, търсещи...

- Не! Не разбирам само Вас!

-Аз съм сбор от всичко в светът ми. А не живеем ли в един и същи свят?

                                                                             ***

Пролет . Слънцето стопи снега и събуди зеленото, което почти светеше в тъмното от наситеност.

-Добър  вечер.

Мълчание.

-Не е възпитано.

-Кое?

-Да не поздравите.

-А да излъжеш?

-Това не е въпрос или съобщение, а пожелание.

-А ти колко силно желаеш да е добър  денят ми?

-Прав сте. Привет.

-И после какво?

-Продължаваме.

-Сега може би трябва да дрънкаме за времето?

-Защо не? И за политика.

-А да мълчим не е ли по-добре? Ще те забравя, ще ме забравиш...

- Може да се срещнем отново.

-И пак не трябва да ми казваш „добър ден”.

-Враждебен сте!

-И невъзпитан?! Не. Искрен.

-И тогава защо ви е да споделяте своята истинност с непозната? Какво Ви е грижа за моя поздрав?

-Права сте. Добър ден.

-Нека да мълчим...

***

            Листата остаряваха и ставаха тъмно-зелени. Лятото ми тежеше като камък.

-Здравей мойто момиче!- Той почти извика  и трите му горни зъба се срещнаха с долните два в усмивка.

-Здравейте.

-Какво си се оклюмала, та чак полата ти стои като увехнала? Я живни малко!-Само го погледнах.-Я ме виж мен. Така трябва да е всеки. Свиркам си тука и ми е леко на душата.- Няколкото косъма се полюшваха на плешивото му теме от вятъра, приплъзващ се през резката полузатворен прозорец.- То е ясно, че все нещо не стига. Ти какво? От работа ли се прибираш?

-Да.

-Еее, екстра. Аз тепърва започвам. Ти си ми първата клиентка.

-Затова сте толкова бодър. Като повозите една-две отвратяги, едва ли ще е така...

-Ааа, не. Такива се качват и си слизат. Толкова. Пък това дето ме радва си остава за мен.- Неусетно огледах старата му, прилежно изгладена риза.- У нас като се прибера, жената все е измислила нещо ново. И все хубаво. Отвори жабката, да видиш каква е симпатяга. Имам снимка.- Беше грозна.-Нали? Гледай я как се е засмела!-повдигнах рамене и върнах хартийката...- Ти май сериозно си се намръщила. Ако ти досаждам, кажи ми да си мълча. Но ме е жал. Такова хубаво момиче, пък начумерено. И аз съм ги мислил тия. Най-важното е- да знаеш кое е най-важно. Всеки си има свое важно де. Но...

БАМ!       БАМ!    БАМ!!!

            Както прекосявахме кръстовището, една кола се вряза в таксито. Колана се впи между ребрата ми, а начупените стъкла се забиха в горната част на ръцете ми.

            Отворих очи, когато полицаите ме издърпваха от седалката.Не бях пострадала много. Встрани от мен, смешния човечец бе в поза  с глава на волана, едната му ръка го стискаше, а дугата бе протегнал с разперена длан към мен, за да ме предпази, а после тежко я отпусна. Ушите ми свистяха и се чувствах като в сън. Обадиха се на жена му и още преди да го сложат на носилката-тя се появи отнякъде по ношница и горнище на екип. Втурна се към него разплакана, а той я успокояваше, въпреки, че едва говореше. Всъщност не беше толкова грозна. Шофыорът я гледаше нежно. А докато се качваха в линейката-й каза нещо, което промени живота ми...

                                                               ***

            Понякога се чудя, как така не съм виждала колко са пъстри дните ми. Нощем под завивките заспивам с благодарност. Когато отварям очи, отмервам- усмивка, усмивка, усмивка, чудо...като щастливка.  Ако сеслучи така, че умра-бих искала да е след като съм направила най-важното. Да заслужа най-важното. Това което един човек ми подсказа под виенето на сирените. Бих искала да има на кого да прошепна- „ Заведи ме вкъщи”...  Тогава, сред розите ще засинее незабравка....