Къртач
6:00
Морис се събуди в единстрения възможен през
последните 30 години час-6:00. Маранята още не се беше довлачила, а той доволно
изплю част от гнилите си дробове в мивката и си направи кафе. -Ама че дяволска
работа! Млякото! Пак това мляко! Разляла го е сигурно. .. Емилииии!-развика се
без ответ. Изля кофеиновата напитка и се просна на фотьойла, драматизиращ до
просълзяване. Връхчетата на пръстите му опираха в земята, торсът-свлечен до
висша форма на разпуснатост. Приличаше на изпрана калъфка на нещо друго. На
нещо, което отдавна, или не чак толкова-е изгубило пълнежа си. Къщата остана
безгласна за минути, докато разочарованието му съвсем се нагнети и не изду
езика му. -Цял живот работа, работа...И това ли заслужих?! Толкова много ли
искам-единствено кафе с мляко сутрин?! Няма кой... Нещастници! И проклетите
доктори! Не къртача, безочието ми нарушава сърдечния ритъм. Тази малка
неблагодарница пак се е скатала някъде...Емилииии! Ела тук, Дявол да те
вземе!-отново тишина. .. Морис в сутрешните си "терзания" дори не
предполагаше, че нещо не е наред. Сложи няколко паржоли във фурната и се подаде
на верандата за поредната третокласна целувка с КИНГ100. Но днес изгрева беше
напрегнат...
Чук
12:00
Лятото с гранитена тежест пулсираше наоколо и
тощеше дъха на пресекулки. Вятърът само облазваше жегата, сякаш-за да я
натърти. При тези градуси всеки гледа да си вземе отпуска, но не и Райън. С
яките си, набити, подобни на стоманени дънери ръце-той по цял ден размахваше
чука по-сръчно от Хефес. Особняк. Полу-глух по рождение, определено далечен на
светското-този човек притежаваше нещо специално. Иначе Емили не би стояла толкова дълго с него.
Срещата им бе съвсем случайна-покрай павильона за хот-дог. Той я почерпи, а
после цял следобед се разхождаха. "БАМ""БАМ"- Изнервеност.
Удряше толкова силно, че чука изхвърча и го удари по крака. Не каза и дума.
Погледна часовника-време за почивка. Обикновено обядваха заедно и затова наряза
любимия и колбас на тънки колелца, надипли останалото, наля вода и тежко седна
на пейката пред работилницата. Съзерцава продължително пътечката по която Ем
всеки път идва, но този път яде сам..
Прах
16:00
Ан-Мари беше камериерка в хотела на улица "Страйт". Работата й бе
разнообразна, или поне така си мислеше. Със своята овча доброта-откриваше
очарование в това дълго да мирише възглавниците, напоени със скъп парфюм.
Оправяше всичко съвестно, много съвестно и често си намираше по нещо в
завивките. Вече имаше цяла колекция от по една обеца, която лепеше върху
таблата на малкото си легло. И когато нощем си лягаше-харесваше
си някоя и изживяваше историята и. Пет минути. В почивните дни десет. Защото се
изтощаваше, пък и нямаше чак такова въображение. Монотонноста на задълженията
си нарушаваше само, когато ръбчетата на възглавниците започнат да я дразнят. В
такива дни... бършеше прах. .. Харесваше си стая на самотен господин. Без
значение дали е млад, стар или просто грозен. Всеки път правеше едно и също.
Навиваше горния ръб на полата си два пъти, взимаше четката за прах и количката
с препаратите и потегляше. Винаги се спираше пред някое от огледалата в
коридора. Сякаш ги използваше за шкаф, в който да остави съвестта си. На
следващата крачка ставаше друга. Почукване, тънка усмивка. Някакво куртоазно
изречение и смях между непознати. С пуха за прах поклащаше и ханша си,
създавайки своеобразен танц на забавен кадър. Мъжът Хикс я гледа и преглъща, до
момента в който не изпусне нещо и се наведе да го вземе. Пулс на велосипедист и
очи по облите и форми, докато... Знакът. Завърташе лицето си през рамо и се
оправдаваше с нещо като "Колко съм непохватна! Ще трябва да внимавам
повече...". Но всички знаем, че в такива моменти думите изветряват и
диктуват очите. Ръцете на г-н Хикс пулсиращо опипват и придърпват бикините и
към себе си. Почти винаги по един и същ начин. После ги свалят и.... ...Ан Мари
имаше странен начин да запълни празнотатав живота си. Накрая си тръгваше с
приятния гъдел, че някой я желае. Смяната изтичаше по старо му (освен онзи път,
в който десет минути по-късно срещна г-н Игрек). Още на прага на хотела палеше
цигара, а Емили я чакаше и слушаше за деня. Но не и днес...
Мисли
17:20
В шест часа, магазинът затваря! Баба Мег подскачаше с
кривите си крака, за да не го „изпусне”. Не че нямаше супермаркет 200 метра
по-надолу, но женицата упорито отказваше да ходи там и да гледа онези „модерни
работи”. В циментената кутийка 4:3 намираше всичко, което и трябваше, а то не
беше много-хлебец, мляко, някоя и друга щръволинка за внуците и съседските
деца.
Магазинерът
беше собственик на едва кретащия бизнес. С него можеше да говори с часове. Но
не за стандартните неща, като комшийките, а за разни чудеса като полтъргайст,
НЛО и други мистичности. А когато някой познат минеше с цъкане и възмута от
темите им, те го гледаха съжалително, затова че няма понятие за какво иде реч в
този живот. Техните мисли прескачаха от измерение в измерение, от свят в свят и
когато губеха инерция-захващаха наболелите въпроси на съвремието.
Еми
неведнъж присъстваше на смелите им дискусии, но колкото и да я подкачаха-тя
гледаше все така благо с лешниковите си очи.
17:20 е. Вратата е заключена.
- Сигурно
е отишъл да се разтъпче. Ще го почакам. Така и не довърши разказа си за зона
51. - Жегата се разсейваше,а минутите се разтягаха като дъвка.- Ех, да беше
Емили тук…- Усмихна се за кратко и мислите й отлетяха пак нанякъде…
Мечти
18:00
Братята Колинс живееха вкъщи на смени. Фил се
прибираше след цял ден мъкнене на греди и цимент по строежите и завари
успиващия се, както винаги-Фред, на фотьойла.
- Ставай,
мечок! Да не изхвърчиш и от тази работа…-безполезно- Е, ще е по изпитания
начин.- Той се покатери от вътрешната страна на мебела, седна на облегалката и
избута спящия с крака. Някои неща не се променят с годините. Момчето се
прекатури и падна тежко на голото дюшеме. Изръмжа сънено.
- Искаш
да умреш ли?!-и скочи да го настигне. Но бе тромав и някъде по средата на
третата секунда го домързя достатъчно, да се спре. Очите му шоково се
разшириха, когато погледна часовника.- Мамка му!- Нахлузи гащеризона и изхвърча
през вратата. И тъкмо Фил да изпадне в задоволство от простора на жилището,
спящият се върна.- Щях да забравя! Хлябът!.- Взе няколко филийки от кухнята,
парче салам и отново се забърза. Остави ги пред прага-както винаги-и отиде да
очерня мечтите си с бензин.
Той пълнеше
резервоарите на хората, поздравяваше ги любезно, но винаги беше някъде далеч.
Мечтател и половина. Все пътуваше някъде по света и откриваше неоткриваеми
места. И когато това пътешествие продължеше твърде дълго-губеше поста си. Първо
на гишето за билети в градския транспорт, после в магазина за авточасти и
така…по дългия списък с неуспехите…
Смяната беше натоварена, почти безкрайна, когато към края й,
умореният му взор се втренчи в далечината. Писък на спирачки.
- Емилиииииииииииии!!!!!
Слънце
22:00- 06:00
Вечерта дохождаше поминутно и в този дълъг летен ден най-накрая
настъпиха хлад и покой. Но не и на улица „ Сънсет”. Там четири неспокойни души
се бяха опрели на прозорците си. Наглед нямаше нищо нередно, но всеки имаше
една малка пукнатинка в сърцето си, една мъничка липса, която го държи буден.
Ан-Мари разресваше косите си невнимателно, измежду другото.
Погледна към синините от пръсти в огледалото вяло, съвсем вяло и открехна
стъклата. Отвън се чуха викове:
- Емилиии,
Емилиии!- Старият Морис крещеше с цяло гърло. Камериерката наметна халата си и
побърза да излезе, изумена че някой мисли за същото по това време. Разтревожи
се.
В работилницата малко
по-надолу светеше. Райън бе забравил ключовете за вкъщи там и се върна за тях.
Макар и с увреден слух, до ушите му като тихо нашепване-стигна познатото име.
Отиде да провери какво се случва.
Това стори и баба Мег, която вече лежеше в празното си легло.
Къртачът се стресна от трите силуета, задаващи се към него.
Наежи се, очаквайки че идват да се оплачат от шума. Но когато уличната лампа
освети лицата им-те изглеждаха бледи,
любопитни и дълбоко загрижени.
- Какво
искате?
- Кого
викате?- Разбраха. Той търсеше Нея. Покани ги на по чаша черен чай,
- момичето
донесе сладки и самотниците дълго споделяха за необичайния си ден, лишен от
сладкото присъствие в предходните. Уговориха се на развиделяване да тръгнат да
търсят своята приятелка.
Наметнати кай с каквото е излязъл-посрещнаха изгрева
със сенки под очите и тъкмо се разотиваха да се преоблекат, когато покрай тях…
Един разплакан мъж вървеше бавно, държейки трупа на
куче. Лъчите рикушираха в кръглото му
медальонче, върху което някой отдавна бе гравирал името ЕМИЛИ.
Фред мина покрай тях, застинали разпиляно по
улицата, без да ги вижда.
Никой не можа да каже и дума…
Малко за ябълки, за писане и за изгубване…
„- Няма любов! Казвам
ви! Няма! И всички тези приказки, и всички пеперуди-може да ги дадете на
кучето, да ги сдъвче, вместо пантофа!”
Така си мислеше Дани, в
онази късна сряда, когато милата руса Лили разби малкото му 10-годишно сърчице.
Той й даде своята ябълка, тя отхапа парченце и с погнуса го замери, избягвайки
с 300. Каква вина имаше, че червейчетата също обичат ябълки? Това детето не
разбираше. Затова реши да ограничи
контактите си със съществата в рокли и истерични реакции.
И както често става-
самотата идва лоша.
***
Дневникът на Д.
Ден първи:
“ Реших да стана велик писател, като
в най-значимия си роман ще пиша за
червеите и за ябълките, за отхапаните ябълки и ужасните момичета. Сега тренирам
с този дневник. Категорично е. Ще го водя всеки ден, докато стана толкова добър, че дори да хвърлям гъсеници от кошници,
наместо бонбони-хората ще ги събират с възхита!”
Така, с няколко реда-тъмнината се промъкна у
Дани и боядиса чистата му душа в злоба.
„ Денят започна с
прегорелите филии на мама и гледката на баща ми-космат и кръгъл, седнал по
боксерки, сърбащ шумно кафето си, докато чете сутрешния вестник. За първи път
ми се стори не силен, а тромав. И мама пърхаше около него с една дразнеща
усмивка, като заучена любезност. Отяде ми се.
Жълтият ни автобус
имаше ръжда по калниците и отново-единственото свободно място беше до зубъра на
класа- Макс. Огледах се наоколо. Как съм могъл да се радвам на всичко това, как
изобщо съм говорил с тези подсмърчащи, лигавещи се, рушащи и цапащи деца. Нима
съм бил един от тях?! Отвратително.
Докато тези мисли витаеха в мозъка ми, Анди се провикна: „ Хей, носиш ли
ябълка, Снежанке?” И започна да се смее магарешки, сочейки с пръст, а Лили
потъна в руменина.
Обикновено ме
подкачаха, усмихвах се и всичко отминаваше за пет минути, но този път не
издържах. Усетих прилив на енергия и вече не бях на себе си. Станах от кожената
седалка, ритнах раницата си встрани и забих юмрука си в лицето на глупака. А
той беше толкова шокиран, че дори не успя да заплаче. Всички гледагаха с
почуда и насядаха по местата си. Вече
нищо не може да ме сломи. „
***
„ Минаха няколко месеца
и ето че втори тефтер е на път да свърши. Пиша по няколко часа на ден, а ако
имам възможност- и цял ден. Светът е по-интересен, когато го създаваш…
Някои
от нещата, за които пиша :
Ето, например- в
последната ми новела, леля Крочит стана от ковчега си и пред всички присъстващи
започна да издава пъклените тайни на опечалените, като това си беше
съвсем морално. В крайна сметка бе обещала да ги пази до смъртта си…
Или пък за Мина Камфорова, имаща две жаби за пантофи
които квакат при всяка нейна стъпка…
От всичко, най-много
обичам да пиша за малките наказания на
големите. Защото единственото което мразя повече от подигравките на връстниците
ми е самочувствието на възрастните. Гледат със снизхождение, което е ноправо
обидно и в същото време се надлъгват. И най-странното е, че понякога, доста
често всъщност- и двете страни знаят, че се мамят, но продължават. Все едно се
страхуват да не ги уволнят от театъра, ако спрат…
Леля Агата, например,
която живее до нас- винаги е имала едни тъжно извити бръчици около устата,
които я оформяха добермански. Когато ходех на гости (доста често преди)- тя
никога не обелваше и дума извън дежурното <…искаш ли още малко чай, а горещ
шоколад?...>
Мъжът й- г-н Флетчър пък беше пълната противоположност. Бузите му лъщяха
загладени и кръгли като дини, а нагънатостите около очите му, ги караха да
потъват.
Заради него ходех.
Привикваше ме уж да свършим някоя работа в гаража и после дълго ме тъпчеше със
сладко и бълбореше. Но пък да си призная-не беше толкова зле. Всъщност той
наистина се интересуваше от това какво ми се случва. Може би защото си нямаше
собствени деца.
Един ден, след като
изпихме рутинния следобеден чай-той тръгна на работа, ала нещо ми се стори
крайно чудновато. Агата ми пожела нещо си там…! Проговори, а бръчките се бяха
извили на другата страна. Не отдадох кой знае какво значение на това.
Привечер застудя и аз
се сетих, че съм забравил любимото си горнище у Флетчърови. Почуках на вратата,
но никой не отвори. Прозорците не светеха. Съмнително. Заобиколих къщата.
Няколко линии светлина се процеждаха през щората. Надникнах: Жената се бе
разляла по леглото и се държеше за таблата му, докато някакъв тип я караше да
вика майка си… Една огромна лапа докосна рамото ми.
-
Какво правиш тук, хлапе? Скрил си се
като крадец.- Захили се бодро комшията, а аз не знаех как да отговоря. Беше заключено, прибрал се е по-рано и е
направил същото като мен.
В
миг погледът му се скова от жълтите линии.
-
Прибирай се!-Изръмжа, като тонът му не
подлежеше на възражение
На
следващия ден леля Агата беше със старите си тъжни извивки покрай устата, с
леко насинено око… Питаше дали искаме още чай, а мъжът й отговаряше с „да,
мила” или „не, мила”.
Ето
такива актьори са възрастните.
***
„ В сряда, както си
вървях по коридора към класната стая, внезапно осъзнах, че никой не ме закача.
Вече не ме и поглеждат, а сякаш им е по-удобно да се правят, че не съществувам.
Това ме устройва. Нямам нужда от празни приказки. Когато се бутна в някой-той
ми се извинява, а когато избираме дати за контролните, всички се съобразяват с
мен. Колко просто е било, а колко време се мъчих. Достатъчно е да си лош и
всичко ляга в краката ти.
Но нашите не разбират
колко сладка ми е тази самота. Натресоха ми някакво пале. Дори не ми оставиха
да го кръстя. На врата му вече лъщеше златна плочка с изографисано името
ЕМИЛИ.”
***
„ Минаха още няколко
месеца. Научих се да го понасям и дори го хранех от време на време. А то беше
толкова глупаво и досадно. Преследваше ме като конска муха. Току мине не мине и
секунди след като съм седнал- главата и едната й лапа кацаха на крака ми.
Същинска гербова марка. На няколко пъти, както си седях в час, блеейки през
прозореца- на хоризонта цъфваше мокрият й нос. Преди щях да се зарадвам на
четирикракия подарък,у но сега съм твърде зает с писането. Изпратих разказите си във вестника, но на
следващата седмица получих писмо с отказ. Ще ги редактирам и ще добавя нови…”
***
„ Учебната година
приключи и се случва все същото. Дори спряха да ми отговарят, въпреки
настояването ми. Омръзна ми. Качих се на градския транспорт, последван от
рошавата лепка и по обяд се озовах пред редакцията.
-Искам да говоря с г-н
Джоунс.
- О, да не си
племенника на Джош?-попита рецепционистката.
- Не. Аз съм Дан Грей и
съм дошъл да обсъдим нещо важно!
Устата й посърна и
веждите й се извиха печално като лодки.
-
А,…Онзи Дан Грей…- и хвърли поглед към
купчината неотворени писма, с които подпираха съседната маса.
-
-Какво неуважение!-възмутих се.
-
Господина…го няма.
-
ЛЪЖЕШ!
-
А!- Ужасена се облегна назад, сякаш я
заплаших с пистолет. Станах и отворих вратата на въпросния. Той си беше там и с
нескрита почуда ме огледа.
-
Какво искате от мен, млади господине?
-
Да публикувате нещата ми! А щом не го
правите-да обосновете отказа си!-Заявих, на което се изсмя.- Не ми се подигравайте!
Знам, че съм достатъчно добър! Вие…Завиждате!
Усмивката
му се скри.
-
Виж какво, момко! Разказите ти са
гениални. По-добър си от половината ми колеги, но аз няма да публикувам нито
ред! Не заради написаното, а заради самия теб! Мотивационното ти писмо е със
самочувствието на автор с 40 годишен стаж и минимум 10 бестселъра зад гарба!
Ти…
Не
изчаках да довърши и затръшнах вратата от външната й страна, сбутах бюрото на
секретарката така, че да я притисне до стената и излязох навън.
Не
издържах и яростните ми сълзи избиха. Седнал на бордюра на улица „Сънсет”,
усетих мокър нос върху врата си.
-
Махай се!- Ем ме изгледа неразбирашо и
пак понечи да се погали.- Изчезвай!- Ритнахедин камък, който рикушира и се
удари право в нея. Изскимта с обиден поглед, а когато съжалението изпълни
сърцето ми-
нея
вече я нямаше.
