Светът понякога е чужд, животът горд, а дните безпощадни...

Светът

се сриваше върху тях. Калните му меса избухваха в смъртно-жълто и караха минзухарите да вехнат. Земята се обели на люспи счупени керемиди, за да покаже кожата си. Черна. Нито лоша, нито добра-тя поемаше белите войници, претопявайки ги в цветя. А светът отново чакаше… да ги откъсне…

Понякога

се случва-калинка да кацне на рамото ти. Като предвестник на щастие, като пъстро копче. И ти носи с крилцата си мечтания, за да отлети с надежди и заръки. Понякога дълго намисляш чудесата, понякога думите ти се изстрелват светкавично… Гадаеш накъде ще поеме, след като си нарекъл на антенките й цялата си душа. Сърцето ти трепти от нетърпение всичко да се случи и забравяш, че си изгорял на потник. Замижаваш, защото това, което искаш е толкова силно и дълбоко, че само с обърнати навътре очи-можеш да му се нарадваш и наискаш. Понякога…то се сбъдва. Но тогава не се сещаш за калинката…

Е

ли това, което не е, когато повярваш, че е? Може ли да е нещо повече от сън, във който се загубваш? Който е всичко, което можеш да изпиташ, но е обречен в действителност никога да не е. Колко е прекрасно това „е”- значи същност, съдържимост, съществуване,… освен когато не е.

Чужд

Един чуден приятел имах. Бяхме все заедно и все в беля. Я сгазим градината, я счупим прозорец… И когато дойдеше време за пердах-всеки с достойнство приемаше участта си, без да е предател. Като му ходех на гости, той караше майка му да ни намаже по филия дебело сладко, което обичах. Аз пък го виках, моята като направи кекс. Двамата мечтаехме за по-дълги дни и повече локви, но се наложи да се сбогуваме.

Техните заминаха за Москва и го взеха със себе си.

Писма писах, без да изпратя и без да получа…

Минаха 10 години. Пред портите на баба Валя спря кола. Позната глава се подаде, но беше по-висока и по-малко рошава. Израдвах се: „ Петьо!!”. Погледна ме. Чужд.

Животът

На два охлюва се размина и сякаш това, че стана бавно, го направи още по-тъжно.

Когато падне дъжд, той прочиства Земята, почти я слива с лазура. Но нещата с души са друго нещо. Тях не можеш прочисти и със светена вода. Двете черупчици не правеха изключение. Подмамени от живата си същност, всяка устреми поглед към най-зеленото според нея листо. Напъваха се, напрягаха се към своето от страх някой да не ги изпревари. Когато се разминаха-дори не забелязаха. Не бяха забелязали и че всички листа са еднакви, прикрепени към едина и съща клонка.

            А под тежестта на себелюбието им, в две пътечки, вейките зарониха сълзи.

Горд

Мъжът го удряше, замахвайки със силните си, набити с трески ръце. Злобно, яростно, стиснал зъби като обезумял. А дървото не помръдваше. Сякаш бе изтъкано от стоманени вени, от които секирата отскачаше всеки път, опитвайки се да пречупи гордостта му. Безуспешно.

А

-          А можеше ли друго яче?

-          Не питай, а се усмихни.

-          А как да го направя, щом съм тъжен?

-          Опитай в мислите да слагаш „а”, но правилно.

Дните

и нощите си приличат, не по слънцето, а по хората. Все сънуват Кошмари, красиви илюзии или нищо. Нищото е най-страшно. По него се познава, че е време да умреш. Че си вече мъртъв. Но и в смъртта понякога има по-голяма живост, отколкото в дишащите трупове, зареждащи телботи, съдомиални, джиесеми- всичко друго, но не и собствените си сърца. И когато се натрупат календари зад гърба ни, започват да тежат- не от това, с което са пълни, а от това,  което им липсва.
             Има и късметлии, които забравили да ги броят-заживяват. И това е някакво безсмъртие. Защото в годината има 365 дни, а мигове-колкото си създазеш…

Безпощадни

…са и хората…

Една простичка история

Емили

Къртач

6:00

Морис се събуди в единстрения възможен през последните 30 години час-6:00. Маранята още не се беше довлачила, а той доволно изплю част от гнилите си дробове в мивката и си направи кафе. -Ама че дяволска работа! Млякото! Пак това мляко! Разляла го е сигурно. .. Емилииии!-развика се без ответ. Изля кофеиновата напитка и се просна на фотьойла, драматизиращ до просълзяване. Връхчетата на пръстите му опираха в земята, торсът-свлечен до висша форма на разпуснатост. Приличаше на изпрана калъфка на нещо друго. На нещо, което отдавна, или не чак толкова-е изгубило пълнежа си. Къщата остана безгласна за минути, докато разочарованието му съвсем се нагнети и не изду езика му. -Цял живот работа, работа...И това ли заслужих?! Толкова много ли искам-единствено кафе с мляко сутрин?! Няма кой... Нещастници! И проклетите доктори! Не къртача, безочието ми нарушава сърдечния ритъм. Тази малка неблагодарница пак се е скатала някъде...Емилииии! Ела тук, Дявол да те вземе!-отново тишина. .. Морис в сутрешните си "терзания" дори не предполагаше, че нещо не е наред. Сложи няколко паржоли във фурната и се подаде на верандата за поредната третокласна целувка с КИНГ100. Но днес изгрева беше напрегнат...

Чук

12:00

Лятото с гранитена тежест пулсираше наоколо и тощеше дъха на пресекулки. Вятърът само облазваше жегата, сякаш-за да я натърти. При тези градуси всеки гледа да си вземе отпуска, но не и Райън. С яките си, набити, подобни на стоманени дънери ръце-той по цял ден размахваше чука по-сръчно от Хефес. Особняк. Полу-глух по рождение, определено далечен на светското-този човек притежаваше нещо специално. Иначе Емили не би стояла толкова дълго с него. Срещата им бе съвсем случайна-покрай павильона за хот-дог. Той я почерпи, а после цял следобед се разхождаха. "БАМ""БАМ"- Изнервеност. Удряше толкова силно, че чука изхвърча и го удари по крака. Не каза и дума. Погледна часовника-време за почивка. Обикновено обядваха заедно и затова наряза любимия и колбас на тънки колелца, надипли останалото, наля вода и тежко седна на пейката пред работилницата. Съзерцава продължително пътечката по която Ем всеки път идва, но този път яде сам..

Прах

16:00

Ан-Мари беше камериерка в хотела на улица "Страйт". Работата й бе разнообразна, или поне така си мислеше. Със своята овча доброта-откриваше очарование в това дълго да мирише възглавниците, напоени със скъп парфюм. Оправяше всичко съвестно, много съвестно и често си намираше по нещо в завивките. Вече имаше цяла колекция от по една обеца, която лепеше върху таблата на малкото си легло. И когато нощем си лягаше-харесваше си някоя и изживяваше историята и. Пет минути. В почивните дни десет. Защото се изтощаваше, пък и нямаше чак такова въображение. Монотонноста на задълженията си нарушаваше само, когато ръбчетата на възглавниците започнат да я дразнят. В такива дни... бършеше прах. .. Харесваше си стая на самотен господин. Без значение дали е млад, стар или просто грозен. Всеки път правеше едно и също. Навиваше горния ръб на полата си два пъти, взимаше четката за прах и количката с препаратите и потегляше. Винаги се спираше пред някое от огледалата в коридора. Сякаш ги използваше за шкаф, в който да остави съвестта си. На следващата крачка ставаше друга. Почукване, тънка усмивка. Някакво куртоазно изречение и смях между непознати. С пуха за прах поклащаше и ханша си, създавайки своеобразен танц на забавен кадър. Мъжът Хикс я гледа и преглъща, до момента в който не изпусне нещо и се наведе да го вземе. Пулс на велосипедист и очи по облите и форми, докато... Знакът. Завърташе лицето си през рамо и се оправдаваше с нещо като "Колко съм непохватна! Ще трябва да внимавам повече...". Но всички знаем, че в такива моменти думите изветряват и диктуват очите. Ръцете на г-н Хикс пулсиращо опипват и придърпват бикините и към себе си. Почти винаги по един и същ начин. После ги свалят и.... ...Ан Мари имаше странен начин да запълни празнотатав живота си. Накрая си тръгваше с приятния гъдел, че някой я желае. Смяната изтичаше по старо му (освен онзи път, в който десет минути по-късно срещна г-н Игрек). Още на прага на хотела палеше цигара, а Емили я чакаше и слушаше за деня. Но не и днес...

Мисли

17:20

В шест часа, магазинът затваря! Баба Мег подскачаше с кривите си крака, за да не го „изпусне”. Не че нямаше супермаркет 200 метра по-надолу, но женицата упорито отказваше да ходи там и да гледа онези „модерни работи”. В циментената кутийка 4:3 намираше всичко, което и трябваше, а то не беше много-хлебец, мляко, някоя и друга щръволинка за внуците и съседските деца.

            Магазинерът беше собственик на едва кретащия бизнес. С него можеше да говори с часове. Но не за стандартните неща, като комшийките, а за разни чудеса като полтъргайст, НЛО и други мистичности. А когато някой познат минеше с цъкане и възмута от темите им, те го гледаха съжалително, затова че няма понятие за какво иде реч в този живот. Техните мисли прескачаха от измерение в измерение, от свят в свят и когато губеха инерция-захващаха наболелите въпроси на съвремието.

            Еми неведнъж присъстваше на смелите им дискусии, но колкото и да я подкачаха-тя гледаше все така благо с лешниковите си очи.
            17:20 е. Вратата е заключена.

-       Сигурно е отишъл да се разтъпче. Ще го почакам. Така и не довърши разказа си за зона 51. - Жегата се разсейваше,а минутите се разтягаха като дъвка.- Ех, да беше Емили тук…- Усмихна се за кратко и мислите й отлетяха пак нанякъде…

Мечти

18:00

Братята Колинс живееха вкъщи на смени. Фил се прибираше след цял ден мъкнене на греди и цимент по строежите и завари успиващия се, както винаги-Фред, на фотьойла.

-       Ставай, мечок! Да не изхвърчиш и от тази работа…-безполезно- Е, ще е по изпитания начин.- Той се покатери от вътрешната страна на мебела, седна на облегалката и избута спящия с крака. Някои неща не се променят с годините. Момчето се прекатури и падна тежко на голото дюшеме. Изръмжа сънено.

-       Искаш да умреш ли?!-и скочи да го настигне. Но бе тромав и някъде по средата на третата секунда го домързя достатъчно, да се спре. Очите му шоково се разшириха, когато погледна часовника.- Мамка му!- Нахлузи гащеризона и изхвърча през вратата. И тъкмо Фил да изпадне в задоволство от простора на жилището, спящият се върна.- Щях да забравя! Хлябът!.- Взе няколко филийки от кухнята, парче салам и отново се забърза. Остави ги пред прага-както винаги-и отиде да очерня мечтите си с бензин.

Той пълнеше резервоарите на хората, поздравяваше ги любезно, но винаги беше някъде далеч. Мечтател и половина. Все пътуваше някъде по света и откриваше неоткриваеми места. И когато това пътешествие продължеше твърде дълго-губеше поста си. Първо на гишето за билети в градския транспорт, после в магазина за авточасти и така…по дългия списък с неуспехите…

      Смяната беше натоварена, почти безкрайна, когато към края й, умореният му взор се втренчи в далечината. Писък на спирачки.

-       Емилиииииииииииии!!!!!

Слънце

22:00- 06:00

      Вечерта дохождаше поминутно и в този дълъг летен ден най-накрая настъпиха хлад и покой. Но не и на улица „ Сънсет”. Там четири неспокойни души се бяха опрели на прозорците си. Наглед нямаше нищо нередно, но всеки имаше една малка пукнатинка в сърцето си, една мъничка липса, която го държи буден.

      Ан-Мари разресваше косите си невнимателно, измежду другото. Погледна към синините от пръсти в огледалото вяло, съвсем вяло и открехна стъклата. Отвън се чуха викове:

-       Емилиии, Емилиии!- Старият Морис крещеше с цяло гърло. Камериерката наметна халата си и побърза да излезе, изумена че някой мисли за същото по това време. Разтревожи се.

В работилницата малко по-надолу светеше. Райън бе забравил ключовете за вкъщи там и се върна за тях. Макар и с увреден слух, до ушите му като тихо нашепване-стигна познатото име. Отиде да провери какво се случва.

      Това стори и баба Мег, която вече лежеше в празното си легло.

      Къртачът се стресна от трите силуета, задаващи се към него. Наежи се, очаквайки че идват да се оплачат от шума. Но когато уличната лампа освети  лицата им-те изглеждаха бледи, любопитни и дълбоко загрижени.

-       Какво искате?

-       Кого викате?- Разбраха. Той търсеше Нея. Покани ги на по чаша черен чай,

-       момичето донесе сладки и самотниците дълго споделяха за необичайния си ден, лишен от сладкото присъствие в предходните. Уговориха се на развиделяване да тръгнат да търсят своята приятелка.

Наметнати кай с каквото е излязъл-посрещнаха изгрева със сенки под очите и тъкмо се разотиваха да се преоблекат, когато покрай тях…

Един разплакан мъж вървеше бавно, държейки трупа на куче.  Лъчите рикушираха в кръглото му медальонче, върху което някой отдавна бе гравирал името ЕМИЛИ.

Фред мина покрай тях, застинали разпиляно по улицата, без да ги вижда.

Никой не можа да каже и дума…

Малко за ябълки, за писане и за изгубване…

„- Няма любов! Казвам ви! Няма! И всички тези приказки, и всички пеперуди-може да ги дадете на кучето, да ги сдъвче, вместо пантофа!”

Така си мислеше Дани, в онази късна сряда, когато милата руса Лили разби малкото му 10-годишно сърчице. Той й даде своята ябълка, тя отхапа парченце и с погнуса го замери, избягвайки с 300. Каква вина имаше, че червейчетата също обичат ябълки? Това детето не разбираше. Затова  реши да ограничи контактите си със съществата в рокли и истерични реакции.

И както често става- самотата идва лоша.

                                                          ***

                      Дневникът на Д.

                      Ден първи:

“ Реших да стана велик писател, като в  най-значимия си роман ще пиша за червеите и за ябълките, за отхапаните ябълки и ужасните момичета. Сега тренирам с този дневник. Категорично е. Ще го водя всеки ден, докато стана толкова  добър, че дори да хвърлям гъсеници от кошници, наместо бонбони-хората ще ги събират с възхита!”

 Така, с няколко реда-тъмнината се промъкна у Дани и боядиса чистата му душа в злоба.

„ Денят започна с прегорелите филии на мама и гледката на баща ми-космат и кръгъл, седнал по боксерки, сърбащ шумно кафето си, докато чете сутрешния вестник. За първи път ми се стори не силен, а тромав. И мама пърхаше около него с една дразнеща усмивка, като заучена любезност. Отяде ми се.

Жълтият ни автобус имаше ръжда по калниците и отново-единственото свободно място беше до зубъра на класа- Макс. Огледах се наоколо. Как съм могъл да се радвам на всичко това, как изобщо съм говорил с тези подсмърчащи, лигавещи се, рушащи и цапащи деца. Нима съм бил един от тях?! Отвратително.  Докато тези мисли витаеха в мозъка ми, Анди се провикна: „ Хей, носиш ли ябълка, Снежанке?” И започна да се смее магарешки, сочейки с пръст, а Лили потъна в руменина.

Обикновено ме подкачаха, усмихвах се и всичко отминаваше за пет минути, но този път не издържах. Усетих прилив на енергия и вече не бях на себе си. Станах от кожената седалка, ритнах раницата си встрани и забих юмрука си в лицето на глупака. А той беше толкова шокиран, че дори не успя да заплаче. Всички гледагаха с почуда  и насядаха по местата си. Вече нищо не може да ме сломи. „

                                                        ***

„ Минаха няколко месеца и ето че втори тефтер е на път да свърши. Пиша по няколко часа на ден, а ако имам възможност- и цял ден. Светът е по-интересен, когато го създаваш…

Някои от нещата, за  които пиша :

Ето, например- в последната ми новела, леля Крочит стана от ковчега си и пред всички присъстващи започна да  издава пъклените  тайни на опечалените, като това си беше съвсем морално. В крайна сметка бе обещала да ги пази до смъртта си…

Или пък за  Мина Камфорова, имаща две жаби за пантофи които квакат при всяка нейна стъпка…

От всичко, най-много обичам да пиша  за малките наказания на големите. Защото единственото което мразя повече от подигравките на връстниците ми е самочувствието на възрастните. Гледат със снизхождение, което е ноправо обидно и в същото време се надлъгват. И най-странното е, че понякога, доста често всъщност- и двете страни знаят, че се мамят, но продължават. Все едно се страхуват да не ги уволнят от театъра, ако спрат…

Леля Агата, например, която живее до нас- винаги е имала едни тъжно извити бръчици около устата, които я оформяха добермански. Когато ходех на гости (доста често преди)- тя никога не обелваше и дума извън дежурното <…искаш ли още малко чай, а горещ шоколад?...> Мъжът й- г-н Флетчър пък беше пълната противоположност. Бузите му лъщяха загладени и кръгли като дини, а нагънатостите около очите му, ги караха да потъват.

Заради него ходех. Привикваше ме уж да свършим някоя работа в гаража и после дълго ме тъпчеше със сладко и бълбореше. Но пък да си призная-не беше толкова зле. Всъщност той наистина се интересуваше от това какво ми се случва. Може би защото си нямаше собствени деца.

Един ден, след като изпихме рутинния следобеден чай-той тръгна на работа, ала нещо ми се стори крайно чудновато. Агата ми пожела нещо си там…! Проговори, а бръчките се бяха извили на другата страна. Не отдадох кой знае какво значение на това.

Привечер застудя и аз се сетих, че съм забравил любимото си горнище у Флетчърови. Почуках на вратата, но никой не отвори. Прозорците не светеха. Съмнително. Заобиколих къщата. Няколко линии светлина се процеждаха през щората. Надникнах: Жената се бе разляла по леглото и се държеше за таблата му, докато някакъв тип я караше да вика майка си… Една огромна лапа докосна рамото ми.

-         Какво правиш тук, хлапе? Скрил си се като крадец.- Захили се бодро комшията, а аз не знаех как да отговоря.  Беше заключено, прибрал се е по-рано и е направил същото като мен.

В миг погледът му се скова от жълтите линии.

-         Прибирай се!-Изръмжа, като тонът му не подлежеше на възражение

На следващия ден леля Агата беше със старите си тъжни извивки покрай устата, с леко насинено око… Питаше дали искаме още чай, а мъжът й отговаряше с „да, мила” или „не, мила”.

Ето такива актьори са възрастните.

                                                                  ***

„ В сряда, както си вървях по коридора към класната стая, внезапно осъзнах, че никой не ме закача. Вече не ме и поглеждат, а сякаш им е по-удобно да се правят, че не съществувам. Това ме устройва. Нямам нужда от празни приказки. Когато се бутна в някой-той ми се извинява, а когато избираме дати за контролните, всички се съобразяват с мен. Колко просто е било, а колко време се мъчих. Достатъчно е да си лош и всичко ляга в краката ти.

Но нашите не разбират колко сладка ми е тази самота. Натресоха ми някакво пале. Дори не ми оставиха да го кръстя. На врата му вече лъщеше златна плочка с изографисано името ЕМИЛИ.”

                                                                    ***

„ Минаха още няколко месеца. Научих се да го понасям и дори го хранех от време на време. А то беше толкова глупаво и досадно. Преследваше ме като конска муха. Току мине не мине и секунди след като съм седнал- главата и едната й лапа кацаха на крака ми. Същинска гербова марка. На няколко пъти, както си седях в час, блеейки през прозореца- на хоризонта цъфваше мокрият й нос. Преди щях да се зарадвам на четирикракия подарък,у но сега съм твърде зает с писането.  Изпратих разказите си във вестника, но на следващата седмица получих писмо с отказ. Ще ги редактирам и ще добавя нови…”

                                                                  ***

„ Учебната година приключи и се случва все същото. Дори спряха да ми отговарят, въпреки настояването ми. Омръзна ми. Качих се на градския транспорт, последван от рошавата лепка и по обяд се озовах пред редакцията.

-Искам да говоря с г-н Джоунс.

- О, да не си племенника на Джош?-попита рецепционистката.

- Не. Аз съм Дан Грей и съм дошъл да обсъдим нещо важно!

Устата й посърна и веждите й се извиха печално като лодки.

-         А,…Онзи Дан Грей…- и хвърли поглед към купчината неотворени писма, с които подпираха съседната маса.

-         -Какво неуважение!-възмутих се.

-         Господина…го няма.

-         ЛЪЖЕШ!

-         А!- Ужасена се облегна назад, сякаш я заплаших с пистолет. Станах и отворих вратата на въпросния. Той си беше там и с нескрита почуда ме огледа.

-         Какво искате от мен, млади господине?

-         Да публикувате нещата ми! А щом не го правите-да обосновете отказа си!-Заявих, на което се изсмя.- Не ми се подигравайте! Знам, че съм достатъчно добър! Вие…Завиждате!

Усмивката му се скри.

-         Виж какво, момко! Разказите ти са гениални. По-добър си от половината ми колеги, но аз няма да публикувам нито ред! Не заради написаното, а заради самия теб! Мотивационното ти писмо е със самочувствието на автор с 40 годишен стаж и минимум 10 бестселъра зад гарба! Ти…

Не изчаках да довърши и затръшнах вратата от външната й страна, сбутах бюрото на секретарката така, че да я притисне до стената и излязох навън.

Не издържах и яростните ми сълзи избиха. Седнал на бордюра на улица „Сънсет”, усетих мокър нос върху врата си.

-         Махай се!- Ем ме изгледа неразбирашо и пак понечи да се погали.- Изчезвай!- Ритнахедин камък, който рикушира и се удари право в нея. Изскимта с обиден поглед, а когато съжалението изпълни сърцето ми-

нея вече я нямаше.

Заведи ме вкъщи

            Понякога се чудя, как може дните да са толкова еднакви. Нощем под завивките-кошмарите си приличат. Когато отворя очи, отмервам-минута, минута, минута, депресия...като часовник на нищото. Режа сивото със стрелките си и от него потича още сиво. Ако се случи така, че умра- не бих тъжала сама за себе си. А другите ще плачат и ще хвърлят цветя по ковчега ми. Потънали в мъката по своята собствена преходност и по загубения навик, пак понавик ще поднасят рози, забравили, че ги мразя. Ритуал-пародия , на чувства, с които си напомнят, че са живи все още. Омръзна ми от тези глупости. Нещо липсва! Краят е неизбежен, а пътят до него?Нещо липсва...

                                                                           ***

            Есен.

-           Привет.-Кратко мълчание..- Мъглата е пронизваща. Нищо не се вижда.

-           Че за какво ти е да го гледаш нищото или нещото...?

-           Не смятате ли точно Вие, че пътят е важен?

-           Не пътят. Посоката. Ако вървиш в правилната-все едно е дали ще се катериш или ще те целят с домати.Винаги има греди.

-           Хах и какво? Да играя ламбада ли?

-           Не! Направи си стълба. Или ги изгори за да се сгрееш.

-           Дота странно говорите. Би трябвало добре да знаете нещата свързани със сблъсъците...и тяхното избягване. Гредите обикновено удрят челно и в най-добрия случай-просто боли...

-           Всеки си има някакви разбирания. Но като по-опитен, ти казвам...Мохни ги тоя асфалт и сфетофарите и отдолу ще намеришпръст. И само тя е непреодолима греда. Другите...ги прави каквото искаш. А ако ги няма-съмнявай се.

                                                                         ***

 Зима, а късната есен още дъвчеше летните ми обувки, докато... Сняг.

            Толкова много усилия, толкова много нерви. Оставих ги зад гърба  си. Мисълта за тях ме спъна и когато погледнах към краката си, видях как топят с червено снежинките. Телефонът ми звъня, но болката беше по-голяма от входа на сърцето ми и не можах да я изгоня, за да вдигна.

-Хм. Изглеждаш ужасяващо.

-  Мерси.

- Не, нямах предвид, че си грозна.

- Ами? Дори така да е-не Ви се сърдя.

- Приличаш на измъчена статуя. Лицето ти е ледено, а очите-тъжни.

- Грешите.

-Не.

- Грешите.

- Неее. Хиляди хора съм виждал и тези очи не мога да объркам.

-Какви очи?

-Твоите.

-Не разбирам.

-Неразбиращи, търсещи...

- Не! Не разбирам само Вас!

-Аз съм сбор от всичко в светът ми. А не живеем ли в един и същи свят?

                                                                             ***

Пролет . Слънцето стопи снега и събуди зеленото, което почти светеше в тъмното от наситеност.

-Добър  вечер.

Мълчание.

-Не е възпитано.

-Кое?

-Да не поздравите.

-А да излъжеш?

-Това не е въпрос или съобщение, а пожелание.

-А ти колко силно желаеш да е добър  денят ми?

-Прав сте. Привет.

-И после какво?

-Продължаваме.

-Сега може би трябва да дрънкаме за времето?

-Защо не? И за политика.

-А да мълчим не е ли по-добре? Ще те забравя, ще ме забравиш...

- Може да се срещнем отново.

-И пак не трябва да ми казваш „добър ден”.

-Враждебен сте!

-И невъзпитан?! Не. Искрен.

-И тогава защо ви е да споделяте своята истинност с непозната? Какво Ви е грижа за моя поздрав?

-Права сте. Добър ден.

-Нека да мълчим...

***

            Листата остаряваха и ставаха тъмно-зелени. Лятото ми тежеше като камък.

-Здравей мойто момиче!- Той почти извика  и трите му горни зъба се срещнаха с долните два в усмивка.

-Здравейте.

-Какво си се оклюмала, та чак полата ти стои като увехнала? Я живни малко!-Само го погледнах.-Я ме виж мен. Така трябва да е всеки. Свиркам си тука и ми е леко на душата.- Няколкото косъма се полюшваха на плешивото му теме от вятъра, приплъзващ се през резката полузатворен прозорец.- То е ясно, че все нещо не стига. Ти какво? От работа ли се прибираш?

-Да.

-Еее, екстра. Аз тепърва започвам. Ти си ми първата клиентка.

-Затова сте толкова бодър. Като повозите една-две отвратяги, едва ли ще е така...

-Ааа, не. Такива се качват и си слизат. Толкова. Пък това дето ме радва си остава за мен.- Неусетно огледах старата му, прилежно изгладена риза.- У нас като се прибера, жената все е измислила нещо ново. И все хубаво. Отвори жабката, да видиш каква е симпатяга. Имам снимка.- Беше грозна.-Нали? Гледай я как се е засмела!-повдигнах рамене и върнах хартийката...- Ти май сериозно си се намръщила. Ако ти досаждам, кажи ми да си мълча. Но ме е жал. Такова хубаво момиче, пък начумерено. И аз съм ги мислил тия. Най-важното е- да знаеш кое е най-важно. Всеки си има свое важно де. Но...

БАМ!       БАМ!    БАМ!!!

            Както прекосявахме кръстовището, една кола се вряза в таксито. Колана се впи между ребрата ми, а начупените стъкла се забиха в горната част на ръцете ми.

            Отворих очи, когато полицаите ме издърпваха от седалката.Не бях пострадала много. Встрани от мен, смешния човечец бе в поза  с глава на волана, едната му ръка го стискаше, а дугата бе протегнал с разперена длан към мен, за да ме предпази, а после тежко я отпусна. Ушите ми свистяха и се чувствах като в сън. Обадиха се на жена му и още преди да го сложат на носилката-тя се появи отнякъде по ношница и горнище на екип. Втурна се към него разплакана, а той я успокояваше, въпреки, че едва говореше. Всъщност не беше толкова грозна. Шофыорът я гледаше нежно. А докато се качваха в линейката-й каза нещо, което промени живота ми...

                                                               ***

            Понякога се чудя, как така не съм виждала колко са пъстри дните ми. Нощем под завивките заспивам с благодарност. Когато отварям очи, отмервам- усмивка, усмивка, усмивка, чудо...като щастливка.  Ако сеслучи така, че умра-бих искала да е след като съм направила най-важното. Да заслужа най-важното. Това което един човек ми подсказа под виенето на сирените. Бих искала да има на кого да прошепна- „ Заведи ме вкъщи”...  Тогава, сред розите ще засинее незабравка....

 

Живот в обувка

            Убав човек беше дедо Димчо-с блага усмивка и тъжни очи. По цел ден на нивята се трепеше, а вечер хортуваше приказки на хлапетиите-една от друга по-чудни. С тех израснах, ей ме на, левент и половина. Но за тия дваесет годйни дето миная, откак се помна-все едно го питам:

- Защо одиш с една обувка, нови ти носим, а ти-не та не! Не щеш ги!

А той все отговаряше:

-Обичам си я, чедо.

И така, до ден днешен с един цървул си оди-прокъсан, съшиван...Не го разбирам. Добър човек, ама малко чалнат.

  Минаха се още неколко зими, па се задомих и ми се роди син. Едва прооди и бръзах да го заведа на мегдана, приказки да слуша. Но тая вечер старика го нема. Нингаш не пропускаше тоя човек да дойде, па си рекох,че нещо е станало.    Оставих дЕтето у дОма и се затръчах да го търся. У тех го немаше, по волОвете познах, не беха у двора, та се емнах към нивята. Тевно, тевно, а я рукам са се сила и никой се не обажда. Кога погледна- сливата се прекършила, а под нея -един бос крак.

-Димчоо, Димчоо, какъв сакатлък си направил бре!-а той едвам стене отдоле. Поместих клона и му рекох-СедИ тука, сега ше викна некой да помага!

   Мъжът ме спря:

-Чекай дедовото, я сом свършен. Слушай кво че ти думам. Секи път ме питаш едно и секи път същия отговор ти давам. Сега че ти кажа оти съм с един пътък... Едно време бех млад и редко убав, ама не знаех да ценя. Видех ли червени бузи и тънка снага-там бeх, много моми зачерних. Еднаж  обаче една ми взе акълот. Гиздава като врабче, с бистри Очи и горда като царица.И тя ме искаше и се обещахме един на друг. В сърцето ми немаше место, оти го беше запълнила целото. Като чифт обуща бееме-неразделни. Но виното проклето нe прощава. Предадох я и се разбра. В деныот дето требуваше да и искам ръката тя ми хариза цървули и ги нарече да ме водат нейде и да се не върна нингаш. Молех я, плаках, ама непоколебима беше. Таман три деня след това на въже се провеси, мойта гълъбица, миличката ми.. Тогази тръгнах, па стигнах чек тука. Единия пъпук оставих, чедо, на гроба и, а другия го нося. Затуй ти казвам като ме питаш- "Защо с една обувка одиш"-оти я обичам.

И издъхна. Дядо димчо душа в обувка беше...

Дисекция на златното сечение

Как започва любовта

В самото си начало чуваме непрестанно сърце, което ни обича безрезервно и в тази топлина не подозираме, че отвън има свят, в който сме обречени на самота.

От мига в който се родим с плач, копнеем вечно за близостта, в която да си припомним малката уютна вселена, която ни е отнета. И започваме да се влюбваме.

За това са достатъчни само синева, няколко дребни монети и влакове.

Когато отсреща ни стои непознат, очите му са черни дупки, зад които неизвестното е плашещо и вълнуващо. За нас, те не значат нищо. Но щом погледнат към някой облак, усмихнат се и ни го посочат, открили че е като пеперуда- сякаш цялото небе се изсипва в тях и ги озарява. Тогава започваме да вярваме, че взирайки се в нас, също биха видели нещо различно.

После идва ред на ръцете, които никога не са ни докосвали с нежност или грубост. Те се протягат към левия джоб, където са останали някакви стотинки и ги дават всичките на онзи изстрадал грешник, просещ на ъгъла. Такива добри, вълшебни пръсти ти се приисква да целуваш, да им благодариш и да сплетеш със своите.

Накрая-писъкът на локомотива прорязва въздуха. Разбираш, че намразваш стъклото през което махаш за довиждане, релсите по които си отиваш. И още преди да е изчезнал образът отсреща-започва да ти липсва…

За хората и виното

Съществува дълбока, почти магична връзка между тапата на една бутилка и сърцето. Един би упорствал, кършейки пръсти, докато не я измъкне, друг би отишъл да купи тирбушон или оставил настрана жаждата си-просто ще си налее вода. И всеки от тях, в момент като този е метафора на собствения си живот, на това как го атакува и колко силно желае най-доброто от него.

Вечер, когато Ася си лягаше-сякаш пружините на леглото й се превръщаха в хамачени и се разтягаха до безкрай, за да може по-добре и отдалече да открива над себе си най-причудливи създания. Но те не бяха нито от облаци, нито от звезди, а сума ти пияни тъмни точици по една шеста от тавана. Боровинково-изсветляващи, капките вино бяха запратени на това необичайно място от две красиви и много силни ръце.

Когато бяха само двамата- преди да знаят, че тя е тя, а той е много той-празнуваха. И още в началото на тяхното познанство-никой не разбра това, което беше пред очите им.

Момичето оглеждаше шишето, опитваше се да изчовърка корка-като мишчица, копаеща тунел до хамбара с просото, докато шепите й останаха празни и видя как с рязко спокойствие сътрапезникът й направи обратното на всяка логика. Виждайки, че не може в обичайната посока, той избута тапата навътре, разплисквайки течна заря.

Има хора, родени да успяват и такива, родени да се учат….

Благодаря ти, че ми показа това.

Вътре в нас

Ние сме това, което изричаме, това което правим и най-вече-това, което премълчаваме. Ако можехме да надникнем вътре в другия, в човека отсреща, който наричаме свой приятел, свой любим, с когото делим залъка и мечтите си-бихме се оказали в едно напълно непознато място. И в този лабиринт, без компас и карта-ще разберем наистина това, което се нарича душа.

Защото никое споделяне не е споделяне напълно. Защото дори да ме обичаш, когато ти кажа „опарих се”- не изпитваш болка, а съчувствие. Взаимодействаме си само на повърхността и колкото и да преливаме един в друг-като вода и олио, само самотни копки ще достигнат по-надълбоко, когато разбъркаме и пак ще изплуват, уплашени от тази чуждост.

Дали е за добро? Дали не е някакво проклятие? Не знам. Май никой не знае. А може би просто не искаме да открием. Защото що за любов ще е тази към нещо видяно. Прочетената книга се затваря, извървяното ни води  до нови места… Остават само спомените.

И само тези спомени, които са незаличими, които ни белязват и променят- са знак, че някога са ни докосвали…по премълчаното…

Говорех твърде много…

Опитвайки…

Опита се да го достигне с мисълта си,. Но неговата се криеше в здрава черупка. От края й струеше светлина, която така примамваше, че пресягаше с пръсти и винаги се пареше, а тя се отдръпваше дълбоко и само смътния спомен уверено подкрепяше знанието, че я има.

Опита и с думи, но те не го вълнуваха, а тя бе така несигурна в тях, че може би някъде по пътя тази неувереност ги стопяваше и падаха като мъртви мухи, преди да стигнат до слуха му.

Опита и с целувки, но неговите бяха бронирани и се удряха в устните и като настойчива заповед, която бе непреборима.

Опита и с мълчание. Но то само я караше да изчезва някъде из панаира на живота му.

Опита и с викове, но честотата им като глух тътен сънно го усмихваха, потвърждавайки, че я е грижа.

Единственото, което пропусна, а сега и се струваше толкова очевидно-е да го обича. Само. Не и достигна простотата на това чувство.

Прости ми, че не знаех как…

В осем

В О сем

Бира

Кели пиеше студената си бира на покрива на блока. Бутилката охлаждаше мазолестите й ръце, а съдържанието й-мислите, които я правеха в пъти по-малка от така или иначе нищожните сто петдесет и три сантиметра.

Когато проходи-заобува токчетата на мащехата си, когато поотрасна- започна да се катери по дърветата…и това бягство от собствената и природа продължаваше и тук, в града, върху бетонния правоъгълник, наричан от обитателите му „дом”.

Тя работеше като чистачка на три места. Всеки ден. Често й се налагаше да върши и други дейности, свързани с потдръжката, неподходящи за крехката й женска физика. Но това не й пречеше. Напротив. Понеже само пълното изтощение позволяваше да поспи няколко часа. В противен случай-дълго се измъчваше от всичките неосъществености в жалката си съдба.

Там, където посрещна живота си преждевременно-нямаше много хора. Още при раждането, майка и почина. През първите седем години, растеше под упреците на недодялания си баща, които по-късно бяха заменени от тези на строгата му нова съпруга и доведения й брат.

Без миг спокойствие, детето мечтаеше за нещата, които са право всеки му- разбиране, внимание, грижа… Но единственото което получи-бе куфар за 18-тия рожден ден и сто долара, с които да избърше обидата си.

Тръгна и никога повече не се обърна назад. Дори не се изкуши да се обади по празниците или да изпрати картичка. Но това не значеше, че е забравила, а само, че много, много я боли…

Някои хора са орисани да бъдат нещастни или предизвикани да си извоюват обратното. Какъвто и да беше нейния случай, звукът от смеха и си оставаше нероден шум.

В тази безлична вечер, несполуките й се бяха научили да плуват и алкохола не можеше да изпълни функцията си на обезболяващо. Кели подритна празните бутилки и установи, че са досущ като сърцето й. Звездите отгоре я дразнеха, а земята под краката й я дърпаше. Тя разкопча карираната си риза и я захвърли настрани. Направи същото и с обувките. За част от секундата се озова на ръба на покрива и без колебание, равнодушно скочи.  Докато лтеше към своят край….

Куче

Тайра го будеше всяка сутрин в 8:30. Нито минута по-рано. Съзерцаваше го дълго и при всяко негово завъртане надигаше главата си очаквателно. Малките й копчести очи го разглеждаха с интерес и благост. Биологичният й часовник работеше безотказно и щом дойдеше време за ставане-тихо се покатерваше на леглото, обкрачваше нервното  тяло и с нежната си муцунка се навираше покрай врата , докато не блесне синьото на очите му.

Такъв един, хубав ритуал вече втора година предшестваше чудните картини, които Бил създаваше.

На 28 години, той вече се бе доказал в творческите среди и подписът му върху мазна салфетка би вдигнал стойността й с четири цифри.

Оставаше незабелязан трудно, дори сред тези, които не знаеха кой е всъщност. Хората го обичаха и търсеха компанията му, но вродения чар, художника приемаше като формалност и избягваше всяка публичност. Затова и се затвори в този забравен от бога град, в който единствената му връзка със света беше пощальона.  Стационарния телефон бе просто аксесоар, тъй като отдавна бе прерязал вените му. Това състояние, което мнозина определяха като творчески ексцентризъм, той наричаше-спокойствие.

В единствените мигове, в които му се искаше да го наруши- мислеше за НЕЯ. На ум стягаше багажа си, хващаше влака и изминаваше хилядите километри до вратата и, до малката и стая пълна с книги, с дипломи и снимки с амбициозните й колеги. Усмихваше й се, разглеждайки новата й прическа, с която бе също толкова сладка, устните й-полупритворени и треперливи, нежната й фигура… и тъкмо да я прегърне…  се връщаше обратно в кожата си. Ръцете му нашарени с боя, седяха празни…
Но все пак знанието, че е някъде там, че ще му пише, че ще прочете думите „лепсваш ми” му бяха достатъчни.

В края на седмицата, в края на деня, в края на последното бяло ъгълче от платното върху което работеше през изминалите месеци, пликът, който търпеливо чакаше да бъде отворен се разгърна. Вътре имаше твърде много бяло, прорязано от изречението- „ Всичко свърши.”

Познаваше я твърде добре, за да заплаче и да се откаже. Ясно разбрал, че преводът означава „ До болка искам да ме прегърнеш..”- грабна портфейла си, дори не се преоблече, подсвирна на пухкавата си съквартирантка и решително отвори вратата, с категоричната мисъл, че на връщане ще са с един повече, когато….

Титаник

Род и Тина живееха на семейни начала от толкова дълго, че отдавна бяха забравили началната дата на този факт. Рутината се бе загнездила в отношенията им. Вероятно не променяха нищо, защото по своята същност и двамата бяха лаици в общуването и във всеки малък аспект от живота, водещ до връзка.

Тя винаги гладеше ръба на панталоните му накриво, а той забравяше да пуска казанчето и тези минуси сякаш потвърждаваха, че са еднакво несъвършени и взаимопринадлежащи си.

Ходеха до магазина поотделно и мрънкаха, когато някой е изял десертът на другия, понякога дори се дразнеха нарочно с това. По-скоро като брат и сестра си лягаха и се караха за завивката, за отворения прозорец  и нощната лампа.

На масата седеше седмичния вестник, който никой от тях не четеше.  Понечвайки да го изхварли, Род го отгърна и видя телевизионната програма. Приятелката му си лакираше ноктите на краката по пижама.

-          След малко ще дават „ Титаник” по първа. Икаш ли да го гледаме?

-          Тая боза? Хубаво.

6:00. Филмът започна. Двамата седнаха един до друг като наказани и се вторачиха в екрана. Някъде между рекламите, той хвърли бегъл поглед към ръцете й.

-          Този лак е по-хубав от предишния.

-          Как го забеляза пък това. А, че вчера се боядисах…

-          Наистина. Ех…

-          Ех. Да… И ти май си се подстригал.

-          Не, обръснах се.

-          Вярно.

-          Този път си почистих сифона, каза че те дразни…

-          А ти каза, че харесваш червенокоси и затова…

До потъването на кораба преоткриха всеки детайл от себе си и айсбергът, който разбиваше отношенията им се стопи до размера на грахова шушулка. Всеки усети в себе си, че в океана на живота би пожертвал собствения си живот, за да знае, че другия ще е добре. Прегърнаха се топло и когато устните им се намираха на секунда разстояние…

Молив

Джейми беше тихо, дори скучно дете, което никога не хленчеше, нищо не искаше и си пишеше домашните редовно и старателно- първо с молив, а върху него-с химикал, за да не сгреши. Но един молив стоеше недокоснат в несесера му. От време на време го хващаше, разглеждаше го, проверяваше дали черното му сърце е още на мястото си и го помирисваше по дължина.

Този къс дърво, бе единственото нещо, което му напомняше за дядо му-човекът, който го отгледа до 12-тата годишнина, преди родителите му да се сетят, че имат син. През първите месеци наистина се стараеха, но после гладът им за дрога надделя и наркозата замести чувството за отговорност.

Телефонните разговори го разстройваха, защото го връщаха в свят, твърде различен от настоящето. В съда го обрекоха на този ужас заради преклонната възраст на първоначалния му попечител и нямаше какво повече да се направи. Последният път в който се чуха бе отдавна и старецът не звучеше добре. Покрай него имаше суетня и се произнасяха термини, които не се срещат в училищните учебници по биология.

Мина доста време оттогава и положението се влоши. Ако преди ги нямаше, сега наркоманите се преселиха вкъщи и то с цяла тайфа пропаднали особи, които малтретираха горкото създание. То държеше своето парче дърво с упование по време на шумните сбирки и се молеше всичко да изчезне.

На една от тях-през прозореца изхвърча стол. Последва звука на сирени и минути по-късно полицията нахлу в апартамента. Тези, които бяха твърде упоени за да избягат, бяха изловени и натикани в патрулките. Към свитото в ъгъла нещастниче, като лъч светлина пристъпи униформено лице.

-          Всичко ще бъде наред, малкия. Свърши. Кошмарът свърши.

Очичките му грейнаха като звездички, но преди да помръдне…

Часовник

Дарън така и не разбра как остаря. Животът му вървеше по мед и масло от самото си начало. Никога не срещна  трудности в учението, в работата си. Омъжи се за първата си приятелка от гимназията и в чудесната й компания отгледа двамата си също толкова чудесни сина. Никога нищо не забравяше- от покупките в магазина-до рождения ден на чистачката в офиса.

Но този ден, беше различен. Едно такова странно утро, в което пастата за зъби бе свършила, а в шкафчето нямаше втора, за първи път от 60 години насам вся смут в душата му.

Обу панталоните си на криво,  чадърът му остана вкъщи, което предизвика порой. В сладкарницата, в която пиеше кафето си откакто се нанесе в квартала протичаше инспекция и не работеше. 

-          Що за бъркотия, а е едва… - погледна джобния си часовник, който не помръдваше стрелките си- Проклятие!- Не би могъл да следва какъвто и да е план, ако не знае какво време е.

Изпусна автобуса, минаващите коли изпръскаха  панталоните му….Не успя да свърши нищо от предвиденото. След всички премеждия, към края на цялата какафония засече съвсем случайно жена си пред супермаркета. Възрастната дама се усмихна приветливо и се развълнува като момиченце.

-          Какво правиш тук? Нали трябваше да се видиш с Андрю?

-          Ти си виновна! Всичко се обърка заради теб! Как не се научи да взимаш резервни паста, шампоан, сапун?! Аз ли трябва да мисля за всичко?!

Дамата се разплака, неразбираща тежестта на престъплението, което е извършила. Подмина я и влезе в магазина. Купи по дузина от всичко за което се сети  и когато взе касовата бележка  се очуди не от главоломната сума, а от написания в края й час- 8:00…

Картина

Люк стоеше в захлас пред най-грозната картина в магазина. Това, как се е озовала там, измежду шедьоврите на модерното изкуство безпокоеше умът му. Болно червените хора на фона на тъмносините лозя, сякаш горяха запалени от слънцето, което е пропуснато. Гледаха го враждебно и въпреки остротата си-го привличаха.

Така щеше да отива на кадифената винена тапицерия в хола му. На онзи диван, заради който работи цели пет месеца извънредно, за да си го купи. Който пък така си отива на кашмирените пердета, които сви от къщата на бившата си приятелка.  И тапетите в кралско синьо, придаващи тежест на обстановката и каращи да изпъкват всички лъскави дрънкулки, които бе довлачил от всевъзможни места.

Ах, тази картина! Продавачката беше грозна. Не би се прежалил да я свали, за да получи желаното, но намери надежда в надписа „ Работно време от 11-до 4”. Колко хубаво написано. Следобедът няма да има нежелани очи отвътре, които да го следят, а ключалката стоеше съвсем обикновена и лесна за разбиване. Приплъзна поглед по стените  без да открие СОТ-устройство. Тръгна си, но на ум вървеше наобратно и вече се виждаше как я държи и намества в бърлогата си. Не канеше гости, никой не му трябваше. Сякаш посетителите му изпиваха въздуха и отнемаха блясъка на това, което така страстно аранжираше и създаваше.

Прибра се  и се разположи удобно срещу празното място, което скоро щеше да запълни. Тази сладка фантазия го приспа и когато отвори клепачите си-беше тъмно. Стреснато подскочи сръчкан от първата мисъл за това, как не би могъл да понесе нощта без липсващото парченце от нея. Поривът му бе прекъснат…

Ресторант

Бързаше. Бързаше с гарнитурата, а говеждото се разлагаше във фурната, която Лу бе забравил да включи, шокиран от факта, че има клиенти. Ресторантът му никога не се беше пълнил. От години стоеше и трупаше дългове, без и през ум да му мине, че може да готви нещо различно от претоплени полуфабрикати. Тази вечер си поръчваха какво ли не. Но никоя от рецептите не бе изпитвана.

Заведението  принадлежеше на баща му, преди да почине и остана като наследство на този зидаро-мазач, който се опиваше повече от миризмата на бетон, отколкото от аромата на отлежало вино. Когато загубата го завари на път към големия град, той се върна и поел на плещите си процъфтяващия бизнес- просто спря да съществува. Беше там- и толкова. Защото така трябва, защото така е редно. Или поне така си мислеше, непризнал дори пред себе си факта, че се е уплашил от предложението на фирмата в която работи да поеме разходите по образованието му, нужно за да го повишат.

И така,  години по-късно,  в пиковия момент на псевдо-кариерата му, мъжът просто хвърли престилката и излезе на задната уличка да пуши. Но този път, когато щракна със запалката, огънят блесна по-ярък от всякога…

Газопровод

В Смолтаун дните си приличаха, както и сградите, улиците, хората… Една малка вселена от обикновени необикновености, в която сътресенията се случваха единствено в душите на обитателите й.

Светът научи за него единствено благодарение на три-минутния репортаж по новините, съобщаващ за ужасния инцидент. „ Днес, в 8 часа местно време, 50 души изгоряха живи, 100 са в критично състояние и цели 20 в неизвестност след пагубния взрив на газопровода…”. Статистика. Цифри. А кой стои зад тях? Няма как да те е грижа. Това чувство, когато ги чуваш не е нищо друго, освен страхът, че е можело да се случи на теб. Без повече въпроси…

Не оценяваме живота си. Отлагаме любовта за утре, оставяме я да потъне в сивото на ежедневието ни. Обричаме себе си и хората около нас, под наркозата на егоизма, трупаме вещи, които никога няма да отнесем със себе си, следваме чужди мечти от страх да бъдем себе си. А може да е друго яче. Трябва да е друго яче. Какво ще направиш днес преди осем?