Светът понякога е чужд, животът горд, а дните безпощадни...

Светът

се сриваше върху тях. Калните му меса избухваха в смъртно-жълто и караха минзухарите да вехнат. Земята се обели на люспи счупени керемиди, за да покаже кожата си. Черна. Нито лоша, нито добра-тя поемаше белите войници, претопявайки ги в цветя. А светът отново чакаше… да ги откъсне…

Понякога

се случва-калинка да кацне на рамото ти. Като предвестник на щастие, като пъстро копче. И ти носи с крилцата си мечтания, за да отлети с надежди и заръки. Понякога дълго намисляш чудесата, понякога думите ти се изстрелват светкавично… Гадаеш накъде ще поеме, след като си нарекъл на антенките й цялата си душа. Сърцето ти трепти от нетърпение всичко да се случи и забравяш, че си изгорял на потник. Замижаваш, защото това, което искаш е толкова силно и дълбоко, че само с обърнати навътре очи-можеш да му се нарадваш и наискаш. Понякога…то се сбъдва. Но тогава не се сещаш за калинката…

Е

ли това, което не е, когато повярваш, че е? Може ли да е нещо повече от сън, във който се загубваш? Който е всичко, което можеш да изпиташ, но е обречен в действителност никога да не е. Колко е прекрасно това „е”- значи същност, съдържимост, съществуване,… освен когато не е.

Чужд

Един чуден приятел имах. Бяхме все заедно и все в беля. Я сгазим градината, я счупим прозорец… И когато дойдеше време за пердах-всеки с достойнство приемаше участта си, без да е предател. Като му ходех на гости, той караше майка му да ни намаже по филия дебело сладко, което обичах. Аз пък го виках, моята като направи кекс. Двамата мечтаехме за по-дълги дни и повече локви, но се наложи да се сбогуваме.

Техните заминаха за Москва и го взеха със себе си.

Писма писах, без да изпратя и без да получа…

Минаха 10 години. Пред портите на баба Валя спря кола. Позната глава се подаде, но беше по-висока и по-малко рошава. Израдвах се: „ Петьо!!”. Погледна ме. Чужд.

Животът

На два охлюва се размина и сякаш това, че стана бавно, го направи още по-тъжно.

Когато падне дъжд, той прочиства Земята, почти я слива с лазура. Но нещата с души са друго нещо. Тях не можеш прочисти и със светена вода. Двете черупчици не правеха изключение. Подмамени от живата си същност, всяка устреми поглед към най-зеленото според нея листо. Напъваха се, напрягаха се към своето от страх някой да не ги изпревари. Когато се разминаха-дори не забелязаха. Не бяха забелязали и че всички листа са еднакви, прикрепени към едина и съща клонка.

            А под тежестта на себелюбието им, в две пътечки, вейките зарониха сълзи.

Горд

Мъжът го удряше, замахвайки със силните си, набити с трески ръце. Злобно, яростно, стиснал зъби като обезумял. А дървото не помръдваше. Сякаш бе изтъкано от стоманени вени, от които секирата отскачаше всеки път, опитвайки се да пречупи гордостта му. Безуспешно.

А

-          А можеше ли друго яче?

-          Не питай, а се усмихни.

-          А как да го направя, щом съм тъжен?

-          Опитай в мислите да слагаш „а”, но правилно.

Дните

и нощите си приличат, не по слънцето, а по хората. Все сънуват Кошмари, красиви илюзии или нищо. Нищото е най-страшно. По него се познава, че е време да умреш. Че си вече мъртъв. Но и в смъртта понякога има по-голяма живост, отколкото в дишащите трупове, зареждащи телботи, съдомиални, джиесеми- всичко друго, но не и собствените си сърца. И когато се натрупат календари зад гърба ни, започват да тежат- не от това, с което са пълни, а от това,  което им липсва.
             Има и късметлии, които забравили да ги броят-заживяват. И това е някакво безсмъртие. Защото в годината има 365 дни, а мигове-колкото си създазеш…

Безпощадни

…са и хората…